Психология на бебето и общуването му със света

Разглеждайки значението на връзката майка - дете, централно място в психологията заема привързаността и каква роля играе за личностното развитие за детето. От самото си раждане човек се стреми към свързаност с някого. Теорията за привързаността се опира на обратната връзка, която регулира поведението на индивида, дава му знания кое е правилно и кое не.

Базата на привързаността се полага в детството, но тя има своето отражение и влияние в зрелия период от живота на човека при изграждането на партньорства и интимни връзки.

Обикновено поведението на новороденото, неговият продължителен сън, плач, ”безсъзнателно” състояние изкушават да се мисли, че то е пасивно или безучастно в изграждането на интимната връзка с майката.

Но детето много скоро след раждането показва дадености, с които влияе върху нея, както и способност да разпознава познати лица и гласове. В тази „интимна среща с майката” то развива идеята за себе си и какво могат да направят двамата след раждането чрез различните взаимообмени на слово, емоция и физическа защита.

Отрано се забелязва, че бебетата общуват със своите майки, като привличат техния поглед, поддържат контакта с очи чрез различни жестове и звуци и при желание сами го прекратяват, отмествайки погледа в страни. Те притежават чувствителност към тези, които се грижат за тях, стремят се към близост и търсят внимание, използвайки достъпните за тях средства на общуване чрез усмивка, плач и гукане.

Усмивката е едно от основните средства за поддържане на взаимността. Тя се появява твърде рано, през 3-4-та седмица, и е свързана  със спонтанен израз на определени вътрешни състояния (когато бебето се чувства удобно или по време на сън). Това е първият психологичен организатор, когато детето се усмихва на конфигурацията "лице", без да има представа за обекта. Неразпознавайки още майка си, то би се усмихнало на всяко усмихнато и приветливо лице. За новороденото образът на майката е мирис, гърда-кърма и език-глас. В този период малките насищат сетивата си с опит и трупат чрез тях приятни или не преживелищни моменти. Гласът на майката(чрез песен, разказ, емоционална изказна игра…) е основно средство за успокоение, усещане за присъствие на сигурност и учител-проводник  на този нов за бебето свят.

Едва през 8-та седмица усмивката е траен отговор на различни външни въздействия като гласа на възрастния, лицевата експресия и неговата усмивка, има разпознаване и предпочитание към грижещото се лице, идеята за познато и ново. Тази избирателност може да се наблюдава още след 6-ия месец на базата на емоционалния контакт с майката. В този период настъпва нов стадий в развитието на психологическата организация на бебето. Майката вече се възприема като отделен либиден (значим) обект, който се посреща с много топлота, радост и усмивки. Появява се тревожността от загубата й, което води до образуването на втория психичен организатор, когато детето реагира със страх и плач от непознати.

Плачът е другото средство, с което детето може да влияе върху поведението на възрастния и да комуникира с него. Плачът изпълнява различни функции. С него могат да се изразят вътрешни състояния (глад, болка), да се предизвиква отзивчивост от страна на околните и да се вземе контрол над тях.

Много психолози и терапевти са се опитвали да открият дали съществува някаква връзка между отговора на майката и плача на детето - това така важно ранно общуване. Те откриват, че бебето използва плача, когато всичко друго, с което може да привлече вниманието на възрастния, остава без отговор. Бебетата, към които било проявено повече внимание и грижа, плачели по-малко. Когато те били оставяни сами и без внимание, започвали отново да плачат. Майчината чувственост и отзивчивост е моделираща сила за плача. Когато бебето овладее нови способи за поддържане на взаимността, за привличане на вниманието, то не използва така често плача. Честия плач може да се разгледа и като поведенчески „симптом“, който бебето проявава като комуникация, с която цели да покаже, че някъде в емоционалния свят на семейството нещо не е наред. Например, една депресивна или тревожна майка, която е обзета от несигурни, негативни чувства или кофликт в двойката, или влизането на  някоя баба в семейството с цел да помага, но тя сякаш започва да командва и да определя правилата в грижите, така родителите символично са изместени и бебето страда… Плачът има различна интензивност и майките имат вродено чувство да разпознават тревожния плач, но само ако те са спокойни в грижите за детето. Нека майките също знаят, че по един такъв леко „креслив“ начин бебета заявяват градивно Аза си. Така сякаш казват: „ Аз съм тук, мен ме има и аз не съм само тяло, за да ме повиваш, обличаш и храниш, Аз съм и емоция, личност, душа, които имат нужда от език-думи, които да развиват желанието ми към живота и сигурната привързаност към теб, мамо…“

Така идва и гукането като отговор от страна на бебето, което несъзнавано желание да повтори думите на майката или да изрази себе си в една позитивна връзка с нея. Сякаш иска да й каже: „Благодаря ти, мамо, за грижите, които ми даваш…“ Този език идва, когато бебето усеща, че е стимулирано, търсено и разбирано, разбира, че се обръщат към неговия Аз, говори на личността му. Бебета са личности, които разбират всичко като нас, но го разбират през филтъра на сетивата и всеки опит на удоволствие или неудоволствие се отпечатва в психичната карта на детето. Всяка дума с градивно или десктруктивно отношение изгражда Азовата визитка на детето. Така детето развива своя психологичен-емоционален живот, който е динамичен и жив. Ако майката е по-мълчалива, стреми се да пази тишина на детето, за да не плаче и да не го превъзбужда, ако тя самата е тревожна, не допуска хора до бебето, не разказва и не назовава нещата, които са около него и значимите между тях усещатия, детето ще остане също така мълчаливо и дистантно. Ще избере затварянето в свой собствен свят, който може да стане неразбираем за околните. По-този начин ще се наруши връзката на свързване на Аза с обектния значим свят и ще е нужно време на системата, за да намери нов път за намиране и свързване по между си.

Има майки, които реагират механично, съпроводено с крясъци в общуването, изказват противоречиви послания, което издава тяхната несигурност и търсене на собственото спокойствие и комфорт, без да отчитат детските потребности и желания. Други присъстват и се грижат за детето, но с една трайно изявена безчувственост, която се усеща от него като студенина. Тази „мъртва” психически майка може да предизвика чувство за вина, безнадежност и дори депресия у своето дете. Депресията при майките е по-често скрита и замаскирана, но може да бъде дълбока и разрушителна за всички. Те трудно стигат до тази истина,че имат сериозен проблем и затруднение, което създава гореописаните образи на поведение и реакции, които могат да скъсат емоционалните връзка между майката и детето, като ги отдалечи.

Мисля, че не толкова физическият контакт, носенето на детето и задоволяването на нуждите са определящи за неговата сигурност и спокойствие, колкото емоционалният и езиков обмен между детето и майката. Нейната чувствителност и отзивчивост играят важна роля за изграждането на сигурна привързаност и стимулира символичното въплъщение на желаещия субект у бебето. Така детето ще расте сигурно, любопитно и търсещо в живота и заявяващо себе си без стах. Вярвам, че дълбоката и трайна привързаност и здравият Аз - образ у детето, се изграждат не в определен ден, а ден след ден, в продължение на много време, не само при телесният допир, но и от “глада за стимули” (уникалното общуване чрез пеене, игри и приказни истории и назоваване на детето за всичко случващо му се), чрез които майката храни психиката на своето дете.

Темата с възпитанието е важна за родителите, те се стремят да възпитат децата си като добри и успешни. В ролята си на родители е естествено да грешим, защото не сме перфектни, но е хубаво да приемаме това и де сме способни да говорим и назоваваме грешките и трудните моменти, само така те ще се превърнат в градивни следствия, както за нас, така и за децата ни. Често обаче избираме да замълчим, да се покрием, да се направим, че е минало и така се създава уязвимост и усещане в децата, че родителите като големи са с повече права от децата. Сякаш последните са изпълнители на  изкващите възрастни и изпълнението ги определя като добри или лоши.

Размиването на границите в семействата и размяната на ролите води до объркване и дори разпадане на системата, което активира много конфликти и симптоми в една семейна структура. Желанието за контрол и индивидуалност е толкова изявена, че цялостта на системите е заплашена.

Защо е трудно да изградим искрени отношения, които определят равно достойнство на мъжа и жената, на възрастните и децата? Достойност означава откритост и уважение към различията ни, което предполага да се откажем от контрола за власт и свързаните с него нагласи за правилно или неправилно, трябва или не трябва... Ние като възрастни, просто повтаряме модела от детството,чрез който сме израстнали. Целта не е да обвиним родителите, че ние страдаме  или сме неуспушни, а да се поучим от това знание и да развием желаното ново, което не сме успели да научим от родителското ни семейство. Няма смисъл да ги виним, защото те някога са били деца и са възпитавани със същия модел, от който ние сега се оплакваме.

Нека знаем, че децата са компетентни и дори в някои отношения са повече знаещи от нас. Те могат да са в роля на наши учители, за да ни покажат това, което не виждаме за себе си. Това те го правят със своето поведение, начин на общуване и дори симптом. Децата ни дават обратната информация, която ни е нужна, за да възстановим собствената си изгубена сигурност и ни помагат да променим неплодотворните си, лишени от обич, саморазрушителни модели на поведение. Да се учим от децата си по този начин е ниво на мъдрост и отвореност за приемане на различността. Да постигнем такъв диалог, какъвто много родители не съумяват да установят и с други възрастни - искрен диалог на основата на равно достойнство и уважение към целостта на другия.