За същността на страха земетресения и скрити страхове

 Земетресенията са част от ежедневната динамика на хората. В последно време те говорят, очакват и стоят в първична тревожна готовност за поредния трус. Сякаш не ни стигат финансовата криза, болестите, заплахите от разпада на евросъюза, семейните трудности за оцеляване, ами сега и да мислим за зачестилите природни бедствия. Земетресенията са последната капка във вече препълнените житейски чаши  от психични, духовни и телесни трусове на много хора.

Те се превръщат в повод,  който дава право на страха да започне да лудува, играейки  любимата си игра да плаши. Усещането за паника и ужас започва да завзема умовете.  Говоря за повод, защото причината се крие другаде за отключените и натрапливо изявени страхове при някои хора. Но тази причина е неосъзната от тях и има своя скрит корен назад в индивидуалната история.

 

Високата степен на страхова проява се провокира не само в следствие на земетресенията. Това може да е поредният товар в претоварената психична каруца в която вече има :

  • изтласкани, непреработени  емоционални конфликти
  • отказ от Азови желания, с цел зачитане и обслужване желанията на значимите за нас обекти,  да бъдем това което другите очакват и виждат като образ за нас 
  • потисната Азова заявка (какво мисля, какво желая, какво не ми харесва е неизказано, поради страх от символично наказание и чувство за вина)
  • нездравословно боравене с агресивните импулси (когато не си позволява човек да казва „Не“, страхът да откаже, защото може да бъде отхвърлен, да го обявят за лош, да не го оценят като ценен)

Това за несъзнавати фактори, които от скритите дълбини на психичното могат да провокират нашите негативни мисли и страхови поведечески прояви.

Когато тревожността, осъзната или не, е характеристика на личността, то последната ще преценява и преживява не само земетресението, но и други житейски ситуации като сериозни кризи. Когато човек е предразположен към състояния на по-висока тревожност, той се фиксира във фатазмени мисли за беда, страх, разруха, несигурност, без в реалността да има такава разрушителна следа. Умът завлича в една негативна функция и може да се чуят всякакви страшни разкази като: „Ами ако беше паднала библиотеката и затисне децата, и ги направи инвалиди…. Ако стената се срути и ме затисне в леглото, нали знаем как несигурно и набързо се строи вече… И това: „Ако” се превръща във вътрешен демон, който като черна сянка започва да преследва човека, вкарвайки го в сътворения от самия него психичен капан. Зад тази перверзна потребност стои страхът от загуба на контрол.

Съзнателният, рационален ум се стреми да контролира всичко, да му е ясно, да се движи в рамките на познатото, да оценява, да се страхува. Защото извън контрола е неизвестно, невидимата безусловната любов и колективното съзнание: Да си позволим да вярваме в невидимата сила, да знаем, че каквото ни се случва е за висше наше благо, да разтворим съмненията във вярата за Бога, да усещаме духа в нас, да приемем, че началото и краят е една и съща точка, от която започва всичко, че няма кризи има само опит... И аз, като контролиращ, фантазьор, ще кажа: Ако тази философия стане осъзната истина от хората, как ли ще живеем тогава без кризи и страх?!  На кого ще се оплакваме от липсите си, кого ще обвиняваме за несгодите ни, какво ще предават телевизиите без грабежи, убийства, бедствия, фалити, политически машинации... Какво ще правим без психични и здравни кризи, та ние това познаваме.

Такава е нашата проста човешка опитност. Как да вярваме в това,което не познаваме, каква е тая  безусловна любов, като ние правим всичко с условие, как да усетим духовността, като се молим с искане за материално случване…. Тези последни изреченияза безусловна любов в нашите практични контролиращи умове ни  звучи  с неясна форма, неразбираемо за рационалната мисъл.

Ние мислим как да проконтролираме неконтролируемото…? И ставаме гениални в решението: като се страхуваме от него. Така неизвестното чрез страха става ясно, придобива  форма и образ  и  така търсеният контрол е извършен.

Да вярваме, че можем да живеем живота си без страх, си остава илюзия. Той е част от нашата екзистенция, отражение на нашата зависимост и знание, че сме смъртни. Желанието да контролираме чрез страха и да бъдеме будни с готовност за реакция по време на земетресение, издава несъзнаваното ни желание да изконтролираме дори смъртта.  Несигурното състояние се задържа и поради факта, че сме в 2012 г., която се свързва с неясната истина за календара на маите. Сякаш масова „страхова психоза“ се разпространява като вирус за несигурното бъдеще и нашето изчезване. И защитният отговор е патологичният ни стремеж да изконтролираме всичко в природата, да придобиваме власт за влияние, което се превръща в  негативен бумеранг срещу нас. И ние започваме да се страхуваме несъзнавано най-вече от себе си.

Страхът съществува независимо от културата и степента на развитие на един народ или на отделния човек. Променят се само обектите на страха и това което ги предизвиква. Зад външите обекти на страх като заметресения, болести, открити пространства, животни и др. стоят някои от долуизброените несъзнавани форми на страх на Аза, които са конфликтно свързани с психичната цялост и обекна сигурност :

  • Страхът от търсеното себеотдаване, преживян несъзнавано като загуба–на-Аза и зависимост от околните. Преживян като отдаване за другите: техните желания и трудности са по-важни и непрестанната потребност да се прави за тях. Азовите желания са потискани, не се чуват и реализират, защото действа илюзията, че да правиш нещо за себе си, е без стойност. Азът започва да се разпознава само през образа на другите. Търсеното действие е за външния свят, да се бори за каузи, да помага на приятел, да реализира желания на близки, да купуваме за другите… Сякаш рядко остава време на самия Аз да помисли за себе си. Човекът изпитва нужда да върши полезни задачи, защото остане ли сам със своята потребност, Азът се чувства безполезен. Сякаш оставането и действането нещо за себе си не е със стойност.  Страхът от ставането-самия–себе се, да бъдеш индивидуалност, засилва тревожното усещане за незащитеност и  възможна изолираност. Защото колкото повече се различаваме от другите, толкова по-самотни ставаме.
  • Страхът от търсения индивидуализъм, преживян несъзнавано като загуба на връзката с обектния свят. Образът на Нарцис е централна подсъзнателна тема обслужвана от човека. Този модел на първо място прави, мисли и задоволява Азовите желания. Другите са подчинени или вкарани в рамката на Азовите потребности. Сякаш външният свят съществува, за да задоволява и реализира потребностите но този поглъщащ Аз. Стръхът, че може да остана сам без възхитата и грижата на другите, да не е център на значимост, да не е способен на Азово случване. Страхът външни обстоятелства да отнемат контрола от подреденото и ясното му съществуване.
  • Страхът от промяната, преживян като преходност и несигурност. Търсене на защита чрез трайността на познатото. Да сме способни да се отказваме от познатото, от неприемливото, не да стоим в болезнения конфорт и само да се оплакваме.  Страхът да се развиваме и променяме. Търсене на оправдание за липсата на действие чрез думите: вече сме направили избор или защото времето ни е минало. Тук дейстава като модел рутината, навикът и липсата на интерес към новото. Сякаш човек търси постоянна, позната сигурност, което се превръща в капан за него. Стремежът за контрол е силен и ограничаващ човека, защото в живота има много неизвестни, от които той се опитва да избяга. Търсят се малко неща, които да се правят, защото те се познават до болка. Нов интерес и динамика не се търсят, защото това е излизане от старото и трайното. Тази илюзия засилва страхът от разрухата, защото промени се случват всеки ден около нас и всеки ден се събуждаме за ново начало. Не се осъзнава, че статиката и спирането на развитието за знание и духовно сливане е символична психична  смърт.

Страхът не е само черна сянка, той има своята светла, градивна същност. Чрез своето присъствие ни учи на нов опит, дава ни от неговата сила, развива ни да търсим решения за промяна, сплотява, активира съчувствието и потребността да си помагаме, провокира да ценим живота и това, което вече имаме. Ако поне веднъж разгледаме страха „без страх“, ще придобием представа за тази негова двойнствена природа. Ние избираме дали да приемаме страха  като градивен и даващ ни мъдрост или като парализиращ ни от страх, напомнящ за липсата на контрол и страха от нашето изчезване. Приемането и овладяването  му означава стъпка в нашето развитие духовна зрялост.

Изготвил:

Магдалена Ангелова има бакалавърска степен по "Психология” и магистърска по "Клинична психология и психоаналитична перспектива”. Работи във фокусирана към решения терапия, НЛП-практик, консултира деца и техните родители. Водещ на обучителни семинари в личностното развитие и себепознание.

Основател на център ЕМПАТИЯ – център за психологично консултиране и обучение