Новородено в семейството

Някои родители питат как да“премахнат” ревността и агресивността…. Но аз искам да обърна вниманиена факта, че във всяко оценено от нас деструктивно състояние се крие и градивен елемент. Ще се опитам да представя, макар и кратко, как агресивността и ревността са естествени за всички възрасти и щом ние ги изпитваме, как си представяме да ги „няма” при децата или да ги „прехахнем“…

 

Важно е да ги приемем като част от Аза и да помогнем на детето да ги разпознава и облагородява. Има малки и простички неща, които могат да се използват от родителите, за да случат чудеса за всички в семейството. Но, за да можем ние като добри родители да заговорим за агресивността в децата ни, е полезно първо да сме приели същата в себе си и да сме открили начин да я сублимираме, за да можем да помогнем на цетата си.

Появата на по-малкото братче или сестриче в семейството е свързано със силни и често объркващи за по-голямото дете чувства. Това е моментът, в който то за първи път открива ревността и всички свързани с нея негативни емоции като гняв, агресия и дори омраза към новия обект на майчината любов. Тези чувства объркват детето, което е чакало с нетърпение новия член на семейството. С появата на бебето конфигурацията на родителското внимание се променя и това се изживява болезнено от всяка кака или батко, независимо на колко години му се случва. Затова, ако търсиш идеалната разлика между първото и второто си дете, това е почти невъзможно да се случи. Дори при много голяма разлика от близо десет години, децата преживяват „преразпределението“ на майчината обич и може да посрещат промяната с различни „объркани” реакции, като например да спадне успехът им в училище, да саботират неспазване на семейните правила, да започнат да се държат незряло, да се изолират или да са прилепнали за бебето и да искат да го обсебят за себе си като“любима играчка“… И  всичко с цел  да привлекат внимание, да върнат „погледа” върху себе си.

Ревността е нещо естествено и е част от емоционалния поток. Всеки един от нас е изпитвал това чувство още от детството си. Не бива да се страхуваме от появата на ревността.Когато обичаме ,ние ценим и пазим любовта на другия за себе си. Харесва ни когато някой ни обгръща с любов и внимание, нормално е да страдаме когато я губим или по-някаква причина намалее. Това е естествен процес на „ психичен траур”по загубеното. Децата също преживяват по-свой начин тези моменти. Те са много сетивни и улавят всяка  емоция, скрито чувство и страх. Откривайки в поведението на детето агресивна, ревностна проява,не се плашете от нея, защото така ще засилите тревогата у него, че си позволява да я изпитваа. В този момент детето психически е атакувано от чувството си за вина, че ревнува от малкото бебе, но и страда по загубата на „цялото„ внимание на любимия родител. Това е психичен конфликт и детето ще трябва да се научи да се справя. Нека родителят, знаейки какво се случва в детската душа, знаейки, че това е естествен процес, да остане спокоен, с увереност и усмивка да предаде това спокойствие на развълнуваната детска психика. За този процес е важна комуникацията, разбирането и приятелския подход за помощ от страна на родителя към по-голямото дете.Не подценявайте децата, те всичко разбират. Не се оплаквайте и не говорете лоши неща за децата си, дори и когато ги няма и сте сигурни, че не ви чуват. Те ще разберат за тази ви нагласа и ще свържат промяната ви с появата на бебето и при тях ще се появи фантазията, че го „ругаете„, защото искате да го изолирате, че не го обичате толкова. Говорете с децата си за хубовото и за лошото, за полезното и плашещото, говорейки ще намерите заедно начин да преодолеете трудностите. Винаги обръщам внимание за ценността на езика и въвеждане на детето в откровенноста на словото. Родителите да не се плашат от своите раздразнения и гневност, защото бебешкият ритъм е натоварен, но по-голямото дете не носи отговорност за това и вашето изискване и казване  често  на изречения като: „ Не прави така „  само го натъжава, а не му помага.

Още в процеса на бременността е хубаво родителите да подготвят детето за промяната, която ще настъпи- появата на нов член в семейството.  Да му се обясни, че ще има и друго дете, което ще получава майчина любов и ласки. За детето би било хубаво да чуе в такъв момент: “ обичта към теб ще си е пак голяма, но и по-зряла, защото ти си навлязъл в света на възрастните, а бебето не знае за много от нещата, за които ти знаеш, но ще ми помагаш да го учим…“. Деветте месеца е важен период , който  да бъде използван за постепенно преодоляване на прекомерната привързаност на по-голямото към мама и въвеждане на символично второто бебе в тяхното семейство. Символично, защото то не е реално още, а само го припознаваме чрез думите, които чертаят образа. Бащата може много да е в помощ в тази ситуация, когато детето иска отново да „залепне“ за мама, защото знае за идването на „конкурента“. Засилване на връзката на по-голямото дете с бащата, с който да си говорят за трудността им (защото тя важи за всички), за хубавите моменти и те  да си правят своя игра, ще намали страховете. Така може да има градивната илюзия - „ Добре, мама я нямам по същия начин, ама с татко сме повече заедно , а бебето не е с него така, както съм аз….“ Ние самите не сме подготвени за родителството и се сблъскваме с външните трудности при отглеждането и вътрешните битки за незнанието и желанието да си Аз за себе си, а не само Аз, раздаващ се за другите.

Хубаво е повече роднини да се включват в подпомагането на семейството. Полезно ще е за каката или баткото  да започнат да прекарват повече време с таткото, с баба, дядо или друг близък човек. Това ще бъде един преходен период на установяване на липсата на майката, особено ако до този момент предимно майката се е грижила за единственото си дете. Така то ще се приучи да намира други значими обекти, които да бъдат заместители на майчината любов, да припознае други авторитети и приятелски партньорства с тях. Да намира удоволствие и общуване с другите, така детето може да „прелее“ част от негативните емоции, като ги споделя с другия възрастен.

В очакване на бебето, може майката да въведе „преходен обект“ - мече, кукла, одеалце или възглавничка за гушкане, към които детето да пренесе любовта и ласките си. Това важи за малките деца, които все още силно привързани към мама, а бебето вече идва. Така то постепенно ще преодолее нуждата си от прекия телесен контакт с нея, на който е свикнало . Това може да помогне на детето да се справи с липсата на мама, която неизбежно ще се случи в идващите месеци. Този подход ще бъде успешен особено, ако детето вече е навършило 2 години. Този преходен обект нека носи уханието на мама и нека тя разкажеприказна история за него и връзката с детето. Така чувствените майки ще проектират част от себе си върху въпросната играчка и тя ще се превърне в заместителен обект, защото нейните думи, мирис и ценност са проектирани в играчката, която вече не е просто играчка, а психично спокойствие и презареждане.

Важно е говоренето с детето. Ситуацията никога няма да бъде като преди и е хубаво открито да се обясни това на по-голямото дете, да изпреварят родителите вълната на неговите чувства и  да му разкажат какво вероятно ще изпитва в неговата динамика на радост и тъга.  Така на детето се дава възможност да се успокои от своите страхове, да се довери на родетелите, които са искрени, да разбере, че то не е по-лошо дете, затова че понякога „мрази“ бебето и не го иска… Та нали то  е пряк конкурент за любовта и ласката на мама. Когато отнемате нещо на детето с което то е свикнало и му харесва, намерете алтернатива за ново удоволствие, за нов опит в преживяването с вас. Отделяйте време да останете сами с по-голямото дете и преживейте нещо любимо заедно с него. Важно е в този момент мама да е отворена и гледаща само към него, без да въвлича в тази тяхна среща нейна работа, грижата за бебето. Макар и за малко,влезте в неговия свят и останете там. Харесайте го такова каквото е, покажете му, че разбирате страха и гнева в него. Та нали и ние изпитваме същото като възрастни , уж по-знаещи, но независимо от възрастта всички имаме еднакви слабости и страхове. Дори споделете на детето си, че самите вие понякога сте уморени и не знаете, гневите се дали било на него, на бебето или на партньора си. Не се крийте зад фалшиво лице, че се справяте винаги със всичко. Така децата страдат от съмнение, че никога няма да станат добри и успешни като вас… Не се фиксирайте само в учене, свършени задачи и задължения за детето, нещо като проверка за свършения ден, така се губи емоционалната жива връзка. Знам, че в единмомент от многото задачи и отговорности се плъзгаме по тази линия на общуване със значимите си хора. Намирайте време за творческия, приказен, фантазмен свят на децата си. Оставете се децата да  ви въведат в магията на чудесата, това ще е полезно за вас.

Не се страхувайте от детската равност, тя има своите градивни аспекти. Ако нейната проява не отива в някакви разрушителни крайности, това е нормална реакция на претърпяната загуба на майчиното внимание. За да се научи детето да се справя с подобни ситуации и да бъде успешно като възрастен, то трябва да изживее тази емоция и да успее да се справи с тези чувства, естествено с помощта на родителите. Позволете на детето да прояви негативните чувства, така те ще намалеят и ще видите какво се случва истински с него. Така ще се  научи, че оттук нататък в живота си не може да потребява цялата любов, че тя се разпределя и между други хора и в това няма нищо заплашително.  Това е идеята за полагане на здравословни граници. Детето ще се научи , че едно удоволствие не е вечно, че не притежава родителя, че не винаги ще получи всичко на мига. Но за тази цел е важно детето да има изградена сигурна привързаност с родителя, искрена партньорска връзка с него, ефективна комуникация и еднакви правила за всички. Родителят е пример със себе си и действията си за детето. Понякога родителите не си дават сметка, че изискват от децата неща, които те самите не правят.

В този смисъл може да се говори, че детската ревност е градивна, защото е едно предизвикателство за детето, което му дава шанс да натрупа опит и да бъде креативно  при справяне с трудностите в бъдеще с помощта на „опорния обект-родител”.

Какви възможни сигнали и проявления на  ревността при децата може да наблюдават родителите:

 

-  Започват да се държат на по-ниска фаза от тази за развитието им. Съзнателно регресират на нивото на бебе, за да получат грижите, вниманието и любовта, които получава по-малкото (например: започват пак да се напикават, да говорят неправилно, това е при по-малка възраст)

 

- Отказват да правят неща, които вече са усвоили, могат да нарушават вече усвоени правила, с цел саботаж, както те се чувстват с появата на бебето.

 

- Проявяват завоалирана или явна агресия към бебето (бъркат му в очите, щипят го, ударят го с играчки и др.)

 

-  При по-големите може да се прояви силен инат, капризи и отказ за изпълнение на родителските желания, спад на успеха.

 

-  Да се конкурират с бебето, като търсят еднакво отношение и говорене с него…И много често в тези ситуации родителите казват: „Ама ти не си бебе, за да се държиш така, моля те, порасни най-накрая…“

 

-   Може да си нарушат учебния процес, за да привлекат внимание

 

-  Правят опити за завръщане в леглото на мама под някакъв вероятно измислен предлог.

Какво могат да предприемат родителите, които са в ситуация на ревност или затваряне на детето вследствие на появата на бебе в семейството:

 

-  Опитайте се да му покажете алтернатива в новата ситуация, да припознае цеността си, не да вижда само тази на бебето. Обръщайте повече внимание на добрите му страни, в какво детето е успешно, какви са силните му страни . Открийте му нов аспект в отношенията ви, който да изтъкне ценността на по-голямото дете като партньор на мама. (Например възлагането на по-отговорна задача при дадено занимание, откриване на нови игри, любими развлечения във времето, когато мама не е с бебето.)

 

-  Развивайте вътрешните му творчески таланти, работа със занаяти и спорт.

 

-  Детето има нужда от присъствие на мама само за него, миг на „свързване“ чрез разговор преди лягане, четене на приказка или игра  или разказване на измислени истории.

 

- Важно е да му се назоват чувствата. Достатъчно добрите дорители обясняват това което наблюдават.Така ще помогнете на детето да заговори за това, от което се плаши и се страхува, че ще го накажете за тези чувства . Детето усеща надигащата се агресия в него и се страхува от нея - изпитва вина

 

- Авторитетна намеса на друг възрастен и най вече приятелската намеса на бащата като значим обект , който подпомага отделянето с повече присъствие и споделяне.